Бързане, търчане във всички посоки, задъханост, нямаш чак време да помислиш дали е разумно това, което правиш и дали си струва инвестираните време и усилия. Идеята е просто да се бърза, няма толкова значение накъде, няма и значение защо. Бързайте, да бързаме! 

Бързането се е превърнало в масов истеричен спорт. То е една надпревара с времето, в която предварително сме обречени да загубим. Колкото и да бързаме, никога няма да успеем да свършим цялата работа на света, винаги ще има и още, и още. За сметка на това ще пропуснем най-важните неща, защото разпиляването в хиляди посоки пречи на фокуса. Пречи на улавянето на мига. Ако непрекъснато тичаме нанякъде, животът ще се изниже между пръстите ни, без да успеем да задържим ценни песъчинки. Вечно изнервеният и задъхан човек не може да се зарадва на нищо, тъй като всичко му е по строг график и вечно закъснява. Единственото, което може да се извлече от такъв живот, е перманентен стрес, който накрая като нищо може да доведе до апатия.

Бързането е прекрасен начин да омажеш нещата и да не свършиш нищо качествено, както и да се невротизираш и да се превърнеш в анти-човек. Защото вечно бързащият се роботизира до степен да изгуби човешкото в себе си.

Преди да побързаме, да помислим

Покрай нас има безкраен брой дразнители, всеки се опитва нещо да ни убеждава, да ни продава, да ни подканва да свършим, да изисква. Ако не си сложим филтър и не зададем предварително своите цели и предпочитания, ще се клатушкаме в живота като корабокруширал кораб. Никой не може да огрее навсякъде, факт! Затова ще трябва да се подбират значими цели. Ако спрем и се замислим наистина, ще се окаже, че нещата, които уж считаме за важни, не са толкова важни. Умът често ни подвежда. Следователно, струва си да се замислим къде реално искаме да стигнем, преди да се включим в маратона.

Бързането като бягство от себе си

Вечно задъханият индивид се впуска в поредица от целички и няма време да обмисля. Важното е да изглежда зает. А щом е зает, то значи е важен, това е неговата логика. А всъщност този тревожен ум забърква проблем след проблем. И така, в гонене на излишни цели, се губят съществените. Същността на нещата убягва. Този изпразнен от положителни емоции свят води до чувство за душевна пустота. И тя е съвсем реална. В маратона, който си е устроил, човекът е изгубил своята идентичност, душата си. Той е изпълнявал какви ли не задачи, впускал се е в какви ли не начинания, създал си е куп излишни терзания, заради истеричното си бързане.

Който бавно бърза, бързо стига

Факт, От личен опит го знам. В мига, който успокоим тревожния си ум, мисълта ни е по-бистра и преценките ни са по-реални. Светът около нас не ни изглежда толкова хаотичен. Можем да обмислим следващия ход и да подходим по-осъзнато, без да се натъкваме на серия от препятствия, поради хаотичното бързане. Дори най-лекото забавяне от наша страна, може да ни подскаже по-добри ходове и по-интересни варианти за действие. Когато сме устремени прекалено много в действието, мисълта ни е прекалено фиксирана и праволинейна. Ако подхождаме към задачите с такъв тип мисъл, вероятността да не взимаме адекватни решения е доста голяма.

Пред вечно бързащия човек непрекъснато изникват препятствия, които сякаш имат за цел да го накарат да позабави темпото, за да помисли по-добре. Но не. Колкото повече спънки се появяват пред него, толкова повече той се настървява да бърза. За да не стига никъде навреме. Или, за да стига изтощен и ядосан на целия свят.

Решението – контрол над ума

Нищо и никого не можем да контролираме, освен себе си, факт. Ако се оставим на събитията, много бързо ще прегорим. И, колкото и парадоксално да звучи, умът се озаптява /тази дума е много точна за доста случай/ с отпускане на вечното напрежение и на пружинката вътре в нас, която вечно ни държи нащрек. Медитацията е най-достъпният начин да се свържем с вътрешния си Аз и да се отрезвим. Най-големите ентусиасти, медитират по три пъти на ден – сутрин рано, по обяд и вечер. Петнайсет минути или половин част са добър вариант, особено за начинаещи. Може и по десет минути да медитирате.

И преосмисляне на приоритетите

Когато започнем да медитираме редовно, започваме все по-ясно да чуваме себе си. И своите истински нужди и желания. И често се оказва, че сме се пуснали по някаква пързалка, изходът от която е в една задънена за нас улица. Защото, нали знаете, това, което за един човек е благословия, за друг е ад. И за да не попадаме в безперспективни за нас маратони, наистина е редно да започнем да се вслушваме повече в собствения си вътрешен глас. Той може много лесно да бъде заглушен от ежедневната врява, идваща от медии и от тълпата, като цяло. Толкова е лесно човек да се заблуди! И да набере скорост по инерция, изключвайки връзката с главния мозък. Колкото е по-голям шумът, толкова повече ние губим връзката със себе си, единствената, която ще имаме за цял живот. Всичко покрай нас минава и преминава, събития, хора, винаги накрая оставаме сами със себе си. Точно поради тази причина дължим на своята личност успокояване, преосмисляне и пренареждане на приоритетите си.

Насериозно ли взимаме живота?

Не е много добра идея да се вживяваме прекалено много в ежедневието. Тъкмо обратното – имаме нужда да погледнем на себе си и на хората и събитията като страничен наблюдател. Защото само така можем да бъдем обективни, а не пристрастни. Влагането на прекалено много емоции винаги играе лоша шега, защото пропускаме основното, същината на нещата. “Никога не взимай живота твърде насериозно! Така или иначе няма да се измъкнеш от него жив!“, много е прав Елбърд Хъбард. Взимайки се насериозно, човек е прекалено убеден в своята правота, той е като сляп за обективната реалност. Емоциите му замъгляват мозъка. Той е пренавит и вечно бързащ и неадекватен на ситуациите, такива, каквито са, а не каквито са в неговия ум.

Навикът да се смеем на себе си

Лично аз открих, че той е много, много ценен! Същевременно имам по едно, че и по две наум, за хора, лишени от това умение. Прекалената сериозност е тесногръдство. С такъв човек усещаш, че не можеш да общуваш нормално, без непрекъснато да се притесняваш за думите, които ще изречеш. Взима себе си и живота толкова насериозно, че се е пренавил до най-крайна степен! Готов е, буквално, да те отвее, защото и бърза много, на всичкото отгоре! Няма време за глупости! Бързайте, да бързаме! Няма значение закъде. Но народът добре го е казал: “Който няма глава, има крака”.

Можем да култивираме навика да се смеем на себе си. Освен това е доказано от науката, че смехът лекува. Така че – защо да не се възползваме от този факт? Можем дори да започнем със създаването на навика да гледаме комедии, вместо трилъри и екшъни. Да се обградим с лъчезарни и ведри хора. Освен, че отпуска, смехът ни прави по-привлекателни, което е голям бонус за социалния ни живот. Та кой би искал да общува с киселяци, освен мазохист?

Доказано е, че, смеейки се, децата учат по-лесно, някак неусетно. Струва се и да се замислим и над този факт, вместо вечно да бъдат мъмрени да пишат и да четат по-бързо.

Движението “Slow life”

Набира все повече популярност и почитатели. “Бавният живот” е идея, която започва да превзема света още в далечната 1986 година, когато протестанти се обявяват против откриването на поредния ресторант от веригата за бързо хранене “МакДоналдс”. Първоначално оттам тръгва идеята – от “бавната храна”, която се противопоставя на “бързата храна”, вредна и непитателна. Постепенно тя обхваща всички области на живота ни – секса, туризма, като последователите призовават към “бавни движения”. Такъв живот е по-осъзнат, не е механичен и не води до роботизиране. Удоволствието от него е голямо. Тези идеи са много ценни, защото, наистина, мъдростта в живота се състои в елиминирането на всичко излишно от него. За да можем да открием същността, истински ценното. А бързайки можем единствено да се затрупаме с излишества от всякакъв вид. В името на някакво илюзорно щастие.

Тихомира Добрева, експерт по комуникации