Този въпрос е стряскащ и звучи безсмислено. “Знаеш ли кой си?”. Що за въпрос! Имаш си име, професия, работа, социален и фамилен статус, приятелска компания… Самоопределяш се на основата на всички тези елементи. Всичко е ясно – да, знаеш кой си! Но всъщност ние се опознаваме през целия си живот, тъй като непрекъснато се развиваме и променяме. Ако някой не се променя, това означава, че няма еволюция в живота му и този човек тъпче на едно място.  

Развивайки се, ние периодически губим почва под краката си и си задаваме повече въпроси от обичайното, за себе си и за околния свят, а най-често подлагаме на съмнение наши предишни схващания и вярвания. И това е така, защото винаги се стремим да отговорим адекватно на въпросите, които животът непрекъснато ни отправя. Тъкмо нададем победоносен вик и вече сякаш всичко ни е повече от ясно и веднага се появяват следващите въпросителни. Защото животът не обича застоя. Той е непрекъсната динамика и ни увлича в своя ритъм, като непрекъснато ни разкрива нови и нови възможни отговори и гледни точки.

Силата да си гъвкав

Гъвкавостта е понякога възприемана за слабост, но всъщност тя е сила. Този, който я притежава, умее да се променя, а промяната е жизнеутвърждаващ акт. Ние сме многолики създания, които могат да се разкрият (или пък не) в най-различни ситуации. Ако пък ли животът ви е белязан от рутината, най-доброто, което можете да направите за себе си, е да излезнете от нея час по-скоро,тъй като тя е път за никъде. Монотонният живот е едно живуркане, в което няма място за развитие на душата и за себеусъвършенстване. Ние можем да си отговорим на въпроса кои сме само когато преминаваме през най-шарените ситуации и се срещаме и общуваме с възможно най-много хора.  Дори  и такива,  които ни  изглеждат  коренно  различни  от  нас.  

Предизвикателствата на себеопознаването

Пътешествието към нас самите е за най-смелите. Не всеки е склонен да си задава въпроси, камо ли да започне да им търси и отговори… Но няма как за минем без него, ако търсим промяна. Приемем ли тази идея трябва да приемем и факта, че често ще се чувстваме изгубени, тъй като по пътя към себе си и към другите ще се наложи да опознаем и по-тъмни кътчета на душата си. Себеопознаването минава през лъкатушещи и буренясали пътеки, през неосветени улички, детето в нас се бои от тях. Ами ако там се крие Торбалан? Затова има и хора, които ще предпочетат ясното и добре очертаното и ще повторят живота на родителите си, с техните цели и идеи. Което е голяма грешка, според мен, тъй като светът постоянно се мени и не всеки съвет или мнение, който получите от по-възрастни хора, може да бъде адекватен на нашето време. Да, има ценности, които са преминали успешно проверката на времето, но има и доста нюанси и нищо не бива да се приема като универсална истина. Освен, ако не държите да изпадате в нелепи ситуации.

За мен универсалната истина се оказа “Аз знам, че нищо не знам.” И също, любимото ми, “Всичко е относително”. И колкото повече неща уча от живота, толкова по-надълбоко навлизам в непознати води, от които не се знае какво точно ще изскочи. И колкото повече се опознавам, толкова повече въпроси ми изникват. Реално, себеопознаването може да бъде изобразено чрез формата на спиралата. Тя е движение нагоре, напредък. И, колкото по-нагоре отиваме, толкова по-светло става. Светлината осветява все повече душата ни.

Другото предизвикателство към себеопознаването е да си дадем сметка, че имаме много още какво да учим, а твърде много хора считат, че знаят всичко и са достигнали вече своя лимит на развитие. А всъщност – няма такъв лимит, всеки сам си го слага. Поради невежество, пасивност, мързел и вечното “Стар съм вече за такива неща”. Или поради желанието да има винаги усещането, че животът му е под контрол – най-великата илюзия!

Откривателски дух и детски, необременен, поглед, много помагат, за да си отговорим на въпроса: “Кой съм аз?”. А и трябва да бъдем готови внимателно да анализираме всичко, което си мислим, че знаем за себе си. И да приемем, че сме личност в непрекъснато развитие.

Истинската свързаност със себе си

Постигаме я, когато престанем да робуваме на емоциите си, а наблюдаваме себе си и света такива, каквито СА, а не такива, каквито ние бихме искали. Това е отправна точка за промяната. Да се откажем от заблуждаващата ни пристрастност. Просто да наблюдаваме, без да съдим, без да лепим етикети и етикетчета, без да примираме от желание да наложим своето. Безпристрастното наблюдение е ключът. Не принизяваме, нито пък издигаме в култ. Вътрешният наблюдател в нас просто наблюдава, а не се пали да категоризира кое е добро и кое е лошо (и тук съм се убедила колко са относителни тези две категории!). Знае, че ситуациите имат неочаквани обрати и финали. Това състояние не е трудно за постигане, ако си го поставим за цел и искаме да бъдем адекватни към околния свят. Емоционалните реакции са в разрез с рационалното мислене на зрялата психика.

Поемане на отговорност за живота ни

Всички ние сме преминали през множество ситуации, които са могли да ни пречупят или да ни променят по-най-неблагоприятния начин. Много важно е винаги да си даваме сметка, че имаме различни варианти и трябва да направим избор, който, естествено, ще се отрази на живота ни. Но никой не е виновен на никого за нищо. Много често хората се оплакват от родителите си, че са отговорни, едва ли не, за недотам доброто им настояще. Други пък обвиняват половинките си, кого ли още не. Но по този начин се прехвърля отговорността на друг, а обвинителят пропуска шанса да се развива положително, като вечно се обръща недоволно към друг човек. Този подход не води до себепознаване. Това е токсичен и буквално трови атмосферата и влияе негативно и на околните. А, както знаем, лошото настроение е особено заразно. Така че, ако искаме да си отговорим на въпроса “Кой съм аз?”, ще трябва да признаем, че ние държим кормилото и само ние можем да си помогнем.

Избягване на налаганите модели

Критичното мислене е едно от преимуществата на интелигентния и търсещ човек. По пътя към себе си не бива в никакъв случай да се опитваме да се отъждествяваме с когото и да било. Или пък да имитираме други хора и техните житейски модели. Всеки човек е плод на определена среда и носи определени качества и недостатъци, има определени илюзии, и това, което работи много добре за мен, може да се окаже най-лошото решение за моята приятелка, например. Здравият разум трябва да е най-силният ни съюзник в изследването на нашата същност. Внимателно трябва да избираме на какво и на кого да вярваме, като робуването на авторитети и на моди трябва да се превърне в пълно табу. Вие трябва да сте единственият авторитет в собственият си живот! Никой друг човек на планетата не е заинтересован вие да живеете добре.

Ние сме това, което мислим през повечето време

Както знаем, битието определя съзнанието и поради тази причина добре трябва да си помислим каква бихме искали да бъде нашата реалност. Защото надали някой би искал животът му да преминава в битовизми и дребни цели и в правене на други хора нещастни. Да си задаваме по-високи стремежи, да пристъпваме към тях с увереността, че ги заслужаваме и да направим живота си полезен за себе си и за околните.

Тихомира Добрева, експерт по комуникации